Много е нелепо как хората заместват нещата. Когато нещо не ти е съвсем наред, когато някой липсва винаги търсим нещо друго което да измести празнината. Природата не понася вакуума, направо не може да има дупка току така. Имаме нужда да сме пристрастени – независимо дали ще са наркотици, храна, информация, игри, пазаруване или просто друг човек. И ако случайно не сме, усещаме че има нещо гнило. Не зная от къде идва тази неистова нужда от още едно и още едно. Една догадка е че никой не може да си бъде самодостатъчен, затова ни е необходимо да търсим извън нас. Въпреки че лично аз вярвам че човек трябва да се способен да намери каквото му е необходимо вътре в себе си, стига само да погледне достатъчно надълбоко. Въпросът е че много ни е страх, много от онзи страх дето те хваща за гърлото, не можеш да говориш и само мигаш с разширени очи, това обзема повечето хора когато погледнат под повърхността на съзнанието. Тъмно е, и има неща за които не би искал да знаеш. Затова като щраусите – ако аз не го виждам, значи никой не ме вижда. Нулева логика – милиони години еволюция. То и с “човешките” същества е така. Всеки има кътчета от душата си, които не иска дори на снимка да вижда. Но според мен масата комплекари, надувки и кофти хора са такива именно защото не са се разгледали по подробно. Защо трябва да се опитваш да следваш чужди стъпки и да ставаш смешен? Не е ли много по конструктивно да се вгледаш в себе си и да видиш какво има там? Да откриеш уникалността си и да я запознаеш със света. Ама е страшно нали? Абсолютно всеки е стоял пред огледалото чудейки се “дали ще ми се изкефят в този вид?” А с останалите неща е хиляди пъти по трудно. Много по лесно е да подражаваш, да спазваш считаните от теб за нормални форми на поведение. Аз явно съм си странна, хората които не ме познават понякога наистина не ме разбират. Пък и с моите крайни мнения за нещата съвсем се стряскат. Наскоро споделих за проблема си със комуникациите и разбирането с някои хора с едно момче. Той ми каза нещо адски вярно - мирогледа се формира от възпитанието, родителите, книгите, филмите, музиката, средата, дори квартала в който си израснал, както и от още хиляди други малки неща (сигурно и гени има замесени, но не мога да твърдя със сигурност) затова е много трудно да попаднеш на някой с когото да говорите на същия език. Често попадаш на подобни, но ужасно рядко на хора които наистина да сте на една вълна. И в този ред на мисли от известно време ме гризе нещо. Ей така хруска си по мъничко и не ме оставя на мира. Какво точно не ми е наред? Онзи ден 1 колега ококори очи като чинии като разбра че нямам гадже. Вика, супер изглеждаш значи нещо друго не ти е наред. И това си ме нерви от тогава. Бях спряла да си задавам този въпрос, но сега няма спирка. И ей така, седя си аз и си задавам разни въпроси. Май наистина прекалено много се задълбавам в някои неща. Защо не стана по повърхностна и несериозна, току виж съм открила ключа от палатката. Пфффф. Да бе да, ако не задавам въпроси няма да съм аз. Както и ако не анализирам нещата и хората. Блажени са невежите, честно. Ама няма как да го разберат от този пост щото не четат блогове, хахах:)