История номер 2. по случайност или не, се разви на 2ри април. Което е точно между и първи и моят рожден деееен:) И така, слънце пак имаше задоволително и аз, М и Т, м-то и т-то не са за мама и татко, а за 2ма много култови, стари мои приятели, като истински ентусиасти се устремяваме към планината. Слизаме лифта на голи връх и забелязваме че има предостатъчно сняг, преспи и всичко останало. Явно никак не си взимаме поука, защото след като опит #1 за покоряване на планинско възвишение, пропадна, поради наличието само на кецове в снега, при опит #2 положението беше същото. Кой да се сети да погледне през прозореца и да види бялото било на планината. Ееех, шматки много и всякакви:) Ние обаче решихме да не позволяваме на подобни подробности да ни спрат. Значи подминаваме няколко бордисти, които си припкат и скачкат, понеже сняг има много, нали. Тръгваме на където ни хареса най-много пътеката. Стигаме до една сериозна по размери полянка и Т заявява: “Айде да отидем до онзи връх ей там.” И сочи надясно. Върхът е супер – купчина камъни, не изглежда много далече, даже се виждат коловете от туристическата пътека, която води натам. Пътека чудна, само дето има около 60 см снежна покривка и човек потъва до коленете ако не внимава. Понеже не внимаваме постоянно, успяваме да се измокрим качествено. За съжаление, поради бодрата младежка крачка която праскаме настигнахме някаква mix група. Най-лошото във въпросната група e една лелка с истеричен, писклив глас, с който успя да огласи и поне още 2 планини в съседство. Включихме на 5та и спечелихме достатъчно преднина че да си осигурим нужната тишина. Няма да споменавам че пропаданията в снега вече не ни правеха особено впечатление. Поне самия връх си беше сух и безснежен. Обаче беше и сигурно все още си е, купчина камъняци. Аз, незнайно защо, се панирам като трябва да ходя по леко мърдащи камъни. Имам чувството, че точно в момента на моето преминаване нещо ще се размести и ще се пребия като куче надолу. Лазейки като spider man успяххх!!!:) Стигнахме до върха и на табелката пише връх Камен Дел еди колко си метра. Йей първия връх който изкачвам, супер:))) Обяд. Много уважихме кюфтетата на мама, както и другите пикник екстри. Няма по-готин обяд от обяда на някой връх, сигурна съм:) Хапваме, пийваме. Пуша цигара, а другите 2ма цъкат и ме гледат лошо: “И на природа пак ли пушиш, тц тц.” и т.н. малко смях, закачки. И решаваме че е време за на обратно. Обаче. Тук идва едно обаче, което винаги присъства, когато и тримата сме намесени. Т, като мъжа в екипа, предлага да не се връщаме по същата пътека, все пак сме минавали вече по нея, а да минем лекичко под върха, има обширни не-снежни участъци, малко храсти, малко купчини камъни. Речено сторено. Ами добре, като начало става. После Т пропадна до кръста в сняг. После и М. Аз им се хиля, ама след 5 минути и аз съм тествала как е снега от блииизо. И така 40 минути ходене-пропадане или обратното. Стигаме обратно до пътеката и широкото равно,където ходят нормалните туристи. Тъкмо обмисляме варианта да тръгнем по още една непозната пътека, когато от нея се задава една жена. Като културни планинци я поздравяваме и питаме как е пътеката. След новината, че надолу всичко се топи и е само кал и вода, започваме да обмисляме друга алтернатива. Точно тогава забелязахме едни хора, които явно отиват надолу и припкаме да ги питаме от къде да минем. Пича се оказа много точен, мацката сигурно и тя е била,но не говореше много. Викат “Айде с нас, че по това време на годината стават много лавини. И човек трябва да знае от къде да мине.” Много е хубаво как в планината хората са склонни да си помагат и да се грижат един за друг, дори просто да се усмихнат и поздравят. Такова нещо в града е немислимо почти, поне сред непознати. Сигурно природата действа облагородяващо. Жалко че като цяло я третираме по един доста не-благороден начин. И така, тръгваме надолу, а към нас се присъединява и групичка жени, които са също толкова лаици колкото и ние, но поне си имат зимни обувки. А младежа, който стана своеобразния водач на стадото, е екипиран точно както си трябва – радиостанция, gps, щеки. Пробваме 1 пътека, но К прецени че снегът бил прекалено дълбок и по-добре не. Спускането беше екстремно - падай, ставай, закантвай се по склона, дръж се за дърветата ако можеш и т.н. Дори когато преминаваме през Комините, една много красива витошка местност, не им обръщаме нужното внимание, защото сме прекалено заети да се опитваме да се движим без проишествия. На места пътека липсва изобщо, на места е просто понатрупан отъпкан сняг. Абе емоции много. След приблизително час нормалната широка пътека вече трябва да е наблизо, но още никаква я няма. А голямата група 3 в 1, се разпръсна постепенно. Жените избързаха напред, пича и мацката изостанаха нанякъде, а ние със сетни усилия се придвижваме надолу. Стигнах до точка, в която щях да почна да крещя, просто пътеката е супер тясна, от лявата ми страна има някаква мини пропаст, мокра съм, студено ми е, абе изобщо сериозно състояние. Аз понякога получавам малки panic attacks, хубавото е, че ми минават бързо, много бързо. Както и всичко между другото, абе стихийни емоции, к’во да се праи:)  Още 20ина минути и чуваме коли, значи пътя е някъде там, целта ни е хижата Бай Кръстьо, всички вече си мечтаем за камина и нещо топло за пиене. Последни метри до финала. Не мисля, че някога съм се радвала толкова много на която и да било друга хижа. Пред камината е идилия, сушим се обстойно, пием бирички и си говорим глупости. С акцент върху забавната глупост, която свършихме току що:) Екстремисти. Дори имаше един момент в който обмисляхме дали да не пропуснем лифта и да продължим пеша, но много бързо се отказахме.
Когато се качваме, осъзнавам как ме боли почти всеки мускул, но въпреки това се чувствам невероятно добре, все едно съм била на почивка. Уморени сме мнооого, но удовлетворени и щастливи. Доволни че сме преодолели едно своего рода изпитание:)